–Къде ли бе ти,
прекрасна моя,
когато в душата своя
залоствах бурните вълни
на греховното ни море,
изпълнено със страхове?
–Давех се в мътни му води
и тебе чаках,
мили мой,
да протегнеш ти ръка
и спасиш моята душа
от прекрасната лъжа.
–Любовта ни бе красива!
–И съдбоносна…
–Беше сладостна и дива!
–Но и смъртоносна-
за нас
и нашия живот
тя бе истинска
богиня злостна.
–Беше страстна!
–И сиротна…
–И властна!
–А към края пък самотна…
–Спри!
Целуни ме и умри!
–От твоите устни,
скъпи мой,
гаснат небесата!
–Твоите думи,
златна моя,
прогонват светлината…
* * *
–Защо ти не дойде,
когато аз бях сама
на ръба на пропастта,
обвита в ледена мъгла?
–Ти хиляди врати
пред мен затвори
и раните от любовта ни
наново пак отвори,
за да горят крехки ни сърца,
задавени от сълзи на самота.
Но с теб един ден отново
ще си спомняме
смъртта…
И пак безсмъртни
във живота,
мъртви ще търсим
любовта.
–Отново ще живеем?
–В някой друг живот…
–И пак ли ще умрем сами?
–Сами…
в сянка от любов!
* * *
Сега от нас
нищо не остана.
Само безплътната любов
на две души,
потънали във вечността,
и спомените
от поредния живот
разпилени из полята
на незнайната земя,
що опива в нас
любовната тъга
и проклина ни
на вечна
самота…
Част от стихосбирката "Изгубена душа"